Светците и мистиците на всички времена са украсявали проникновенията си с различни имена, давали са им различни лица и тълкувания, но това, което са преживявали, по същество е основната природа на ума. Християните и евреите наричат това нещо „Бог“, хиндуистите го наричат „Аз“, „Шива“, „Брама“ и „Вишну“, мистиците Суфий го наричат „Скрита същност“, а будистите – „буда-природа“. В сърцето на всички религии лежи убеждението, че съществува фундаментална истина и че този живот е една свещена възможност тази истина да бъде разкрита и осъзната.
За „Буда“ се смята индийския принц Гаутама Сидхарта, който постигнал просветление през VI столетие преди Христа и посочил духовната пътека, следвана от милиони хора в цяла Азия, известна като будизъм. „Буда “ обаче има много по-дълбок смисъл. Това означава човек, всеки човек, който напълно се е пробудил от неведението и е открил огромния си потенциал за мъдростта. Буда е този, който е довел до окончателен край страданията и мъките и е открил вечните и безсмъртни щастие и духовен мир. За много хора в този век на скептицизъм това състояние може да изглежда като сън или фантазия или пък постижение извън нашите възможности, но Буда е бил човешко същество. Той никога не е претендирал за божественост, а просто е знаел, че притежава буда-природа, семенцето на просветлението – така, както и всеки друг.
Говори се, че когато Буда постигнал просветление, единственото, което искал, било да покаже на всички нас природата на ума и да сподели напълно нещата, които е осъзнал. Но той също така е виждал – с тъга и безкрайно състрадание – колко трудно би било за нас да разберем това осъзнаване. Защото макар и да имаме същата вътрешна природа като Буда, ние не сме я разпознали, тъй като тя е скрита и „опакована“ в обикновения ни индивидуален ум.
Представете си една празна ваза. Пространството вътре по нищо не се отличава от пространството вън. Единствено крехките стени на вазата отделят едното от другото. Нашият буда-ум е скрит зад стените на обикновения ни ум. Когато постигнем просветление, все едно че тази ваза се е счупила. Пространството „вътре“ мигновено се смесва с пространството „вън“. Те стават едно. Тогава ние осъзнаваме, че те никога не са били отделени или различни; те винаги са били еднакви.