Въпрос:
Ето един сценарий: Стоим на опашка в магазина и жена ми прави груба забележка на касиерката, която след това ни гледа възмутено. Не мога да кажа нищо за извинение, защото жена ми ще ми се разсърди. Но ако не кажа нищо, аз попадам заедно с жена ми в групата на лошите хора, въпреки че не искам това. Тези неща се случват отново и отново, всеки ден, и всеки ден се чувствам все повече и повече като че ли съм в някакъв затвор- вече нямам право на думата за нищо в живота си. Как да посея семена, за да се почувствам отново човек?
Отговор:
Погледнах моя приятел, който седеше от другата страна на масата в кафенето. Съчувствах му; и аз съм изпитвал това. Всъщност аз съм изпитвал почти всичко, може би именно поради това пиша тази книга.
-Антъни,- започнах аз, кажи ми какво значи противно на интуицията.
-Е,- каза той, ако има някакъв проблем, някой ти даде предложение за оправянето му и може би то е напълно противоположно на това, което ти очакваш.
-Точно така- казах аз.- Значи всъщност ти имаш чувството- и аз знам точно какво изпитваш- че жена ти е отнела цялата ти независимост, цялото ти съществуване като отделна личност. Където и да отидеш, ти си неотделим от нея, от това, което тя прави, добро или лошо. Чувстваш, че вече не съществуваш.
-Точно така- каза той тихо с благодарния вид на човек, който е срещнал някого, който наистина разбира проблема му.
-И не че ти искаш да бъдеш шефът- продължих аз.- Ти се чувстваш чудесно като част от една двойка, нямаш нищо против да действате заедно. Но искаш да действате заедно, така че ти също да бъдеш признат като индивид, като този, който си, с твоите собствени надежди и нужди.
-Разбрал си го- каза той с благодарност. Наведе се към мен, за да види как ще се справим с този проблем.
-Добре- въздъхнах аз.- Ето кое е противно на интуицията. За да възвърнеш малко от себе си, да получиш повече власт, ти трябва да се откажеш от част от властта, която вече имаш. Аз мисля…
-И тогава си спомних нещо- един момент от мой разговор.
-Виж сега, Антъни, миналата година бях в Гуан-Джоу.
-О кей- каза той.
-Това е град в Китай…точно срещу Хонконг. Богаташите на Хонгконг започват бизнес, за да произвеждат повече от нещата, които купува целият свят, а фабриките, в които правят тези неща, разбираш ли, те са всичките в Гуан-Джоу, защото там всичко е по-евтино. Можеш да се качиш на метрото в центъра на Хонконг и да отскочиш до Гуан-Джоу, за да провериш фабриката си за около час.
-О кей- повтори той вече не толкова въпросително.
-И ние бяхме организирали голям бизнес семинар в Гуан-Джоу за една голяма група големи собственици и аз им обяснявах как- ако искат да печелят повече пари- трябва да помогнат на други хора също да спечелят пари. Това продължаваше вече два дни, всички започнаха да го схващат, всички се вълнуваха и тогава една дава вдигна ръка, за да зададе въпрос. Геше Майкъл- каза тя- не съм дошла тук да се науча как да раздавам пари. Дойдох да се науча как да печеля пари.
СТАРИТЕ ВИ ИНСТИНКТИ СА ПОГРЕШНИ
-Именно това е противно на интуицията- продължих аз.- Ако искаш нещо да дойде при теб, първо трябва да дадеш същото нещо на някой друг- дори ако нямаш достатъчно в началото…особено ако нямаш достатъчно в началото.
Така че в твоя случай ти трябва да дадеш власт на хората: дай им шанс да покажат какво могат, дай им шанс да бъдат себе си. И тогава жена ти ще те остави и ти да бъдеш себе си.
Аз знам, че животът ти в службата е напрегнат- ти говориш за това през цялото време. Струпва ти се твърде много работа, всеки ден отговаряш на 300 имейла и имаш купчина финансови отчети, които трябва да се проверяват. Също знам, че за теб работят няколко чудесни хора и на някои от тях им е доста скучно да вършат все същата слугинска работа всеки ден.
Така че обърни нещата: дай им предизвикателство и свали малко от собствения си товар. Създай малки области на отговорност, които да принадлежат на твоите хора: някой да отговаря на имейл въпросите за вашия продукт; двама други да преглеждат финансовите отчети независимо един от друг, а ти ще проверяваш дали са хванали едни и същи грешки в числата.
Антъни изръмжа.
-Тук има два проблема. Искам да кажа, по начало тези имейли и отчети идват при мен, защото аз съм единственият, който може наистина правилно да се справи с тях.
Аз се усмихнах.
-Антъни, приятелю, аз на това му викам Синдром на бебето- директорът; никой не е толкова добър, колкото съм аз в моята работа, те само ще развалят всичко и аз ще трябва да го оправям после. Виж сега, никой не е незаменим. Всичко, което правиш, може да бъде направено и от някого другиго; ако напуснеш твоята фирма днес, до една седмица някой друг ще седи на същия стол, ще чете тези имейли и ще проверява тази отчети. И вероятно ще се справя доста добре.
Антъни направи гримаса.
-Да, всъщност…точно това е вторият проблем.
-Какъв е той?
-Ако оставя други хора в службата да поемат истинска отговорност за нещата, които правя аз, тогава много скоро ръководството ще се досети, че всъщност няма нужда от мен.
Аз се усмихнах. Друга версия на Синдрома на бебето- директор.
-Слушай, Антъни. Да предположим, че ти си собственик на компанията. Да предположим, че имаш един старши служител, който очевидно винаги е давал всичко от себе си за фирмата…например е обучавал други хора да изпълняват своите задачи, така че в компанията да има по-голяма дълбочина и талант, така че компанията да печели повече пари. И тогава внезапно се открива място във висшето ръководство. На кого мислиш, че ще го дадеш? Кой вече има достатъчно силни хора около себе си и може да направи стъпка към нещо по-голямо?
Антъни се загледа към този златен хоризонт.
-Аз- усмихна се той.
-Точно така- казах аз.- Затова дай власт на хората около теб- в службата и в семейството също. Дай им шанс да бъдат самите себе си. И тогава…
-И тогава, каза той и стана от масата, може би повече няма да бъде заврян в сянката на жена ми на опашката в магазина.